Сивар растял под сенките на високите ели, научен да чува шепота на дърветата и да различава звука от вятъра. Очите му били златисти като на вълк, а душата му –  борбена и чиста. Той можел да приема формата на звяр, когато облече подаръка си от Лешена. 

И когато настъпила първата безлунна нощ, когато небето потъмняло и въздухът замирисал на смола и кръв, Сивар разбрал, че времето за битката е дошло. Той наредил на хората си да се приготвят – да опушат телата си с тамян и смола, да запалят пелин и на свой ред да облекат вълчите си кожи. 

Сивар ги повел през дълбокия лес, а щом стигнали Широка поляна, застанал в центъра ѝ и извисил глас, който разцепил тъмнината. Хората му отвърнали с вик в един дъх и ритъм, а сетне и гората ги последвала – вълците от планината завили и вятърът засвистял свирепо. 

Така, обединени досущ като глутница, Сиварите привлекли вниманието на Дзвера. Когато чудовището се появило, те го обградили и с обща сила го изтръгнали от земята, от източника на неговата мощ. В онзи миг Сивар Вълчи се хвърлил върху него, хванал го през кръста и с нечовешка сила го разкъсал на две. Земята потреперила, а Дзверът бил погълнат обратно от недрата, откъдето дошъл.

Когато първите слънчеви лъчи осветили гората, сякаш нищо не се било случило – вятърът пеел игриво през клоните, а тревата отново започнала да расте. Оттогава Сивари започнали да носят вълчите кожи на своите празници и дружно спазвали древните ритуали – като символ на единството, смелостта и връзката им с гората. Техният Род приел името Сивар в чест на своя защитник Сивар Вълчи, а за техен покровител продължават да почитат Лешена на Древногор, който ги дарил с нужната сила и надежда за живот.

От онзи ден нататък в сърцата на Сиварите останало нещо повече от споменът за победата над Дзвера. Там от където преминавали, оставало само приглушеното ехо в нощта и шепота на техните предци. Те били повече от народ, те били част от самия Древногор, и вечно щели да бдят там, където сенките се удължават, пелинът гори в нощта и вълците никога не спят.